Етническата карта като геополитически риск: когато държавата изостави гражданите си, други ги използват

Рафит УЛУТЮРК

В България често приемаме етническото напрежение като вътрешнополитическа драма – поредната провокация, поредният политически изблик, поредният лидер, който си играе с думите. Но ако се отдръпнем само на няколко крачки назад, картината се променя.

Това вече не е просто въпрос на реторика.
Това е въпрос на държавна стабилност и геополитически риск.

Думите на Деля́н Пеевски от последните дни – собственическото „моите турци“, заплашителното „който сее омраза, ще жъне омраза“ – не са просто вътрешна демонстрация на сила. Те са сигнал. И този сигнал може да бъде чуто по много начини – в региона, в съседните столици, в Брюксел, в Анкара, в Москва.

И точно това ги прави опасни.

Етническият мир е стратегически ресурс, не лозунг

Балканите са територия, в която етническите теми никога не са безобидни.
Те не са просто част от културата – те са част от сигурността.

България носи тежка историческа следа:
турско малцинство, помашки райони, болезнени спомени от Възродителния процес, смесени региони, икономически изолации, неизлекувани рани.

Когато един политик реши да говори през етноса – „ние срещу тях“, „моите хора“, „чуждите хора“ – той не само дестабилизира вътрешното доверие. Той разклаща стратегическия баланс в държава, която и без това е разпъната между геополитически интереси.

България е наблюдавана внимателно от всички около нея

Нито един външен играч няма да пренебрегне етническо напрежение на територията на ЕС.

За Турция българските турци са исторически и културен мост.

За Русия всяко разделение вътре в ЕС е възможност за влияние.

За Европа България е външна граница, чиято стабилност е ключова.

Затова изказвания като тези на Пеевски резонират далеч отвъд София.
Те могат да бъдат разчетени като слабост, като врата за чуждо влияние или като повод за намеса – политическа, медийна или икономическа.

Нерешеният етнически въпрос винаги се превръща в инструмент

Причината етническата карта да работи е проста:
България никога не е излекувала миналото си.

Архивите не бяха напълно отворени.
Извиненията бяха половинчати.
Компенсациите – символични.
Интеграционните политики – формални.

Така малцинствата останаха в един особен вакуум:
не напълно признати, не напълно защитени,
но пък винаги удобни за политическа употреба.

И използвани са – 35 години.
Поколение след поколение.

Когато държавата не пази гражданите си, други ги използват

Тук е същността на опасността.

Когато едни общности бъдат оставени без икономически възможности,
без политическа тежест,
без доверие в системата,
те стават лесна мишена.

Лесна мишена за:

партии, които търсят сигурен електорат,

„посредници“, които влияят чрез зависимост,

външни сили, които разширяват присъствието си,

местни играчи, които трупат влияние чрез страх и нужда.

Ако държавата не защити собствените си граждани,
други ще го направят – но не в техен интерес.

И това може да тласне страната към много по-опасни траектории.

Вътрешен конфликт не започва от оръжие – започва от език

Историята на региона е категорична:
разделението винаги започва незабележимо.

Първо идват думите.
После идва страхът.
После идва недоверието.
А когато общностите престанат да се виждат като съседи,
започват да виждат враг.

Политици като Пеевски – които говорят собственически, разделящо, провокативно – могат да ускорят този процес. Не защото хората го искат, а защото бедността, изолацията и политическият цинизъм го правят лесно възпламеним.

Горчивата поука от последните 35 години

Турската общност в България носи тежестта на 35-годишно недоверие.
В този период българските партии многократно използваха хората от смесените региони като „гласове“, но рядко като граждани.

Обещания имаше много.
Резултати – малко.

Днес, ако държавата отново пренебрегне тези хора,
ако отново ги види само като изборна маса,
ако отново унищожи доверието, което още не е изградено –

старата рана ще се отвори.
И този път последиците може да са много по-тежки.