Рафит УЛУТЮРК

B България често разглеждаме етническото напрежение като вътрешен проблем – въпрос на реторика, популизъм или изборна стратегия. Но ако излезем от тесните рамки на вътрешната политика, ще видим картина, която е много по-широка и много по-рискова.

Днешните думи на Деля́н Пеевски не са просто политическа провокация.
Те отварят врата към нещо далеч по-сложно: етническата карта като инструмент на геополитическо влияние.

1. България е крехка граница – етническият мир е стратегически ресурс, не лозунг

Балканите винаги са били регион, в който идентичностите не просто съществуват – те се преплитат, състезават, понякога избухват.

България е част от този сложен пъзел.

Турско малцинство,

помашки региони,

смесени населени места,

болезнена история от 80-те години,

миграционни процеси,

външнополитически натиск от различни държави.

В такава среда етническото спокойствие не е даденост. То е национална сигурност.

Затова всяка дума, която противопоставя хората по етнос, автоматично става опасна не само вътре в страната, но и в регионален мащаб.

2. Силите около България следят внимателно всяко напрежение

Нито Анкара, нито Москва, нито Брюксел безразлично наблюдават случващото се в страната.

За Турция българските турци са исторически и културен мост.

За Русия всяко напрежение в ЕС е възможност за влияние.

За Европа България е външна граница, която трябва да запази стабилност.

В подобен контекст да говориш за „моите турци“, „моите хора“ и „който сее омраза, ще жъне омраза“ означава не просто вътрешна провокация.

Означава да изпращаш сигнал към външни играчи.

А сигналите понякога се интерпретират по-силно, отколкото са изречени.

3. Има исторически примери за това как етническата карта се превръща в конфликт

Балканите са показали, че:

когато икономиката е слаба,

институциите са уязвими,

политиците са зависими,

медиите са контролирани,

етническата тема може да избухне много по-бързо, отколкото общество очаква.

Никой не говори за война – защото войната не започва от думи.
Тя започва от език, който десетилетие след десетилетие подкопава доверието между общностите.

И точно такъв език слушаме днес.

4. Етническата реторика винаги е била резервният инструмент на слабите политици

Когато един политически играч изгуби контрол над:

медийното влияние,

финансовите зависимости,

политическите партньори,

общественото мнение,

той често се връща към най-примитивния инструмент:
страх и разделение.

Етническият език е последното убежище на политиците, които усещат, че маската им започва да пада.

Не защото имат визия, а защото нямат друг механизъм да мобилизират подкрепа.

5. Най-голямата опасност не е това, което Пеевски каза, а това, което може да бъде чуто

В много региони на България хората живеят рамо до рамо –
българи, турци, помаци, роми.

Но бедността, миграцията и липсата на държавни политики са направили тези общности податливи на страх.

Когато политик започне да говори собственически за едни групи и заплашително за други, хората го чуват не като политическо изявление, а като:

„трябва ли да се страхуваме?“

„да не би нещо да предстои?“

„на кого държавата принадлежи?“

Това е истинският риск – страхът винаги предхожда конфликт, дори когато никой не го желае.

6. България трябва да избере: стабилност или цинизъм

Днес страната е на кръстопът:

Или ще позволи на етническата карта да се превърне в инструмент на вътрешна слабост и външно влияние,

Или ще разбере, че етническият мир не е символ, а стратегическа инфраструктура – като магистралите, пътищата и енергийната сигурност.

А стратегическата инфраструктура се пази.
Не се хвърля като играчка в предизборни битки.

Заключение: думите на политиците имат геополитическа тежест

Пеевски може да има своите мотиви – лични, партийни или стратегически.
Но България няма лукса да допуска подобен език да оформя политическия климат.

Защото етническата карта никога не е просто вътрешнополитически инструмент.
Тя е геополитически риск, който може да бъде използван отвън и отвътре.

И една държава е толкова силна, колкото е силна способността ѝ да защитава гражданите си — не от етническите им различия, а от политическата употреба на тези различия.