Рафет УЛУТЮРК
Истината, забравена в сянката на анкетите: Народът ли ще говори в България или системата?
България отново отива на избори. Както във всеки изборен период, сцената е същата: анкети по екраните, проценти във вестниците, готови сценарии от коментаторите… Още преди да бъдат поставени урните, на хората се казва кой ще се издигне, кой ще остане под прага и кой е „готов за властта“. Така изборите се превръщат от процес на свободна воля на народа в предварително планирана зона за психологическо насочване.
Днешната картина не е по-различна. Една социологическа агенция поставя някои партии на върха, други прави невидими. После медиите раздуват тази картина. А след това в съзнанието на избирателя се насаждат мисли като: „Тази партия няма шанс“, „Гласът за нея е загубен“, „Истинската надпревара е между тези“. Именно тук започва най-голямата, невидима манипулация. Защото избирателят вече не решава според програми, работа на терен, кадри и идеи, а според наложена подредба.
А демокрацията е точно обратното. Демокрацията не означава да поставиш пред хората два-три предварително избрани варианта и да кажеш „бъди реалист“. Тя означава свободно да избереш хората, идеите и движенията, в които наистина вярваш. Ако анкетите ограничават тази свобода и психологически насочват избирателя, тогава има демократична форма, но духът на демокрацията е наранен.
Днес в България се наблюдава именно такава ерозия на духа. Партиите, които работят на терен, които общуват с хората и предлагат решения, системно се избутват назад. Особено движения като Величие, които са близо до народа, не са случайно игнорирани. Те не са част от утвърдените политически кръгове и не се вписват в традиционните баланси на властта. А всъщност именно това е същността на политиката: да бъдеш сред хората, да ги слушаш и да вървиш с тях.
За съжаление, масово мисленето остава същото: „Няма да мине“, „няма шанс“, „да не си губя гласа“. Това е една от най-големите вериги на демокрацията. Така избирателят заменя собствената си воля с мнението на анкети, медии и големи партии. В резултат на това на изборите тежи не народът, а предварително създаденото възприятие. А истината е, че когато народът поиска, една партия може да израсне внезапно. Историята е пълна с такива примери.
Затова в България трябва да се промени въпросът: вместо „Кой има шанс?“ трябва да се пита „Кой работи за страната?“. Вместо „Кой води в анкетите?“ – „Кой какво е направил и каква визия има?“. Изборът трябва да се базира на труд, компетентност, морал и визия.
Същото важи и за партии като Партията на пряката демокрация, които се опитват да предложат различен подход. Те също не получават достатъчно внимание. А една партия трябва да се оценява не по телевизионното време, а по дълбочината на подготовката и идеите ѝ.
Днес много избиратели бъркат популярността с капацитета. Не всичко, което се показва като голямо, е силно. Не всичко, което е тихо, е слабо. Често е точно обратното: сериозните и работещи структури изглеждат малки, защото не са част от системата.
И при Величие се вижда подобна ситуация. Говори се, че лидерът е човек, който е доказал себе си с реални проекти. Това е рядкост в политиката. Въпреки това, вместо подкрепа, се наблюдават опити за пречка. Това поражда въпроси за начина, по който функционира системата.
Днес пред избирателя стои ключов въпрос: ще се движи ли в рамките на наложените опции или ще издигне сам хората, които вярва, че мислят за бъдещето на страната? Ако хората се водят само от анкети и медии, резултатите ще останат същите. И отново ще се пита: „Защо нищо не се променя?“
Истинската промяна идва, когато хората започнат да мислят дългосрочно. Когато въпросът стане не „Какво ще получа днес?“, а „Какво ще спечели страната утре?“. България има нужда от това: не краткосрочна изгода, а голяма визия; не пасивни избиратели, а осъзнати граждани.
Затова задачата на избирателя е ясна: да чете, да слуша, да изследва. Да гледа не само лозунгите, а действията. Кой работи? Кой само говори? Кой създава? Кой е близо до хората?
Трябва да се помни още нещо: гласът не е само за човека. Той е за децата, за бъдещето, за страната. Това е историческа отговорност.
Изборите на 19 април не са обикновена дата. Те са момент на избор: ще се подчини ли народът на анкетите или ще си припомни силата? Истината е проста: силата не е в анкетите, не е в медиите – тя е в народа.
Но тази сила има значение само ако е съчетана със съзнание. Общество, което не чете и не мисли, лесно се манипулира. Затова първият призив е прост: чети, учи, мисли.
България има нужда от пробуден народ, смел избирател и воля, която променя правилата. Ако това се случи, днешните „малки“ могат да станат утрешната сила.
Последното послание е ясно: анкетите не са съдба. Медиите не показват цялата истина. Ако народът поиска, балансът се променя.
За това е нужна една първа стъпка: да гласуваш не със страх, а със знание; не по навик, а със съзнание; не с чужд ум, а със собствената си съвест.
Защото в крайна сметка последната дума винаги принадлежи на народа.