Pафет УЛУТЮРК

Историята записва някои дати не само в календара, но и в паметта на народите. За българските турци 29 май 1989 г. е именно такава дата. Този ден не е просто началото на едно масово преселение, а дълбок исторически прелом, оставил трайни следи в паметта на общност, чиято идентичност, език, вяра и обществено присъствие са били подложени на тежък натиск.

Страданията на българските турци не започват за един ден. Преди това имената на помаците бяха променени, а в края на 1984 г. и началото на 1985 г. турските и мюсюлманските имена бяха заменени насилствено. Имената бяха заличени от личните документи, но не можаха да бъдат изтрити от паметта, сърцата и семейното наследство на хората.

Защото името не е просто административен запис. То е връзката на човека със семейството му, с вярата му, с миналото му и с паметта на неговата общност. Да отнемеш нечие име означава не просто да промениш един документ, а да посегнеш на неговата идентичност и достойнство.

Изселването – нещо повече от преминаване на граница

На 29 май 1989 г., след изявлението на тогавашния държавен ръководител Тодор Живков за отварянето на границите, за стотици хиляди турци започва болезнен процес. Хората напускат домовете си, земите си, работата си, гробовете на своите близки и спомените си.

Това не беше обикновено преселение. Това беше откъсване на хора от земята, на която са родени и живели поколения наред. Майки се сбогуваха за последен път с праговете на домовете си. Бащи оставиха зад себе си гробовете на своите предци. Деца поеха към неизвестното, носейки в паметта си селата и улиците на своето детство.

В куфарите можеше да се събере покъщнина, но не и цял един живот.

Какво загуби България

По онова време държавата смяташе, че отслабва турската общност. В действителност обаче отслаби самата себе си. Турците не бяха просто етническа група; те бяха важна част от икономическия, селскостопанския, индустриалния и обществения живот на България.

Масовото напускане на работа, изтеглянето на спестяванията от банките и последвалото изселване нанесоха сериозен удар върху икономическата и социалната структура на страната. Когато една държава възприема своите лоялни и трудолюбиви граждани като заплаха, тя всъщност застрашава собственото си бъдеще.

Този урок остава актуален и днес: силата на една държава не е в потискането на различията, а в способността ѝ да ги съчетава чрез справедливост, равноправие и взаимно уважение.

Политическото представителство и въпросът за доверието

Един от важните въпроси след 1989 г. е този за политическото представителство на турската общност. Натискът върху обществените лидери и отслабването на естествените механизми за представителство оставиха дълбоки следи.

През годините се наложи въпросът дали турците в България са имали възможност за пълноценно и свободно представителство или са били ограничени в рамките на определени политически модели.

Истинската демокрация не означава една общност да бъде ограничавана до една политическа ниша. Българските турци трябва да могат да участват пълноправно във всички политически партии, държавни институции, местни власти, университети, дипломатически структури и обществени сфери.

Представителството има смисъл тогава, когато защитава правата, достойнството и бъдещето на хората.

Проблемът не е между хората

През вековете българи и турци са живели заедно, работили са заедно и са споделяли както радостите, така и трудностите на живота.

Затова днес основният въпрос не е в отношенията между обикновените хора. Истинското предизвикателство е преодоляването на страховете, предразсъдъците и политическите наследства от миналото.

България има нужда не от отричане на историята, а от честен разговор за нея. Само така може да се изгради по-силно и по-справедливо бъдеще.

Да се научим да живеем заедно

Бъдещето на България не може да бъде изградено чрез изключване на която и да е общност. Българските турци не са гости в тази страна. Те са част от нейната история, култура, икономика и обществен живот.

Равноправното гражданство, уважението към културната идентичност, защитата на езиковите и религиозните права и участието на основата на способности и заслуги не са заплаха за държавата. Напротив – те са нейно предимство.

Там, където има справедливост, има доверие. Там, където има доверие, има стабилност. А там, където има стабилност, има развитие.

От паметта към бъдещето

29 май 1989 г. няма да бъде забравен. За едни това е болезнен спомен, за други – урок от историята. Но за всички той трябва да бъде напомняне колко важни са човешкото достойнство, свободата и взаимното уважение.

Пред България стои избор: да остане пленник на страховете от миналото или да изгради бъдеще, основано на равноправие, справедливост и обща гражданска отговорност.

Една държава се укрепва не когато се страхува от идентичността на своите граждани, а когато уважава тяхното достойнство, култура и принос към обществото.

29 май 1989 г. остава една от най-болезнените страници в съвременната история на България, но и напомняне, че помирението и общото бъдеще са възможни само чрез памет, справедливост и уважение.

Защото народите, които забравят историята си, трудно изграждат бъдещето си.
А народите, които имат смелостта да се изправят пред нея, стават по-силни.