Рафет УЛУТЮРК

Сила, справедливост и новият регионален ред
Понякога, за да разберете колко се е променило значението на една държава, не трябва да слушате само какво казват нейните приятели.
Понякога е по-важно да чуете какво започват да казват хората, които години наред са били сред най-острите ѝ противници.
Защото е естествено един приятел да ви похвали.
Но когато човек, който дълги години е гледал на Турция с подозрение, използвал е остър език спрямо турците и е поставял под въпрос влиянието на Анкара на Балканите, започне да говори по различен начин за ролята на Турция, тогава трябва да спрем и да се замислим.
Лидерът на партия „Атака“ Волен Сидеров е именно такъв политически пример.
През годините той е известен със своята твърда националистическа реторика спрямо Турция и турците в България. Поради тази причина всяко негово изказване, в което Турция вече се разглежда не като заплаха, а като възможен стратегически партньор, заслужава особено внимание.
На Сидеров се приписва позиция, според която, ако България трябва да избира между Израел и Турция, по-логично би било да бъде по-близо до Турция.
Тъй като пълният запис на това изказване и точният му контекст не могат да бъдат независимо потвърдени дума по дума, по-правилно е да не го представяме като безспорен директен цитат.
Но стратегическата идея, която стои зад подобна оценка, заслужава сериозен анализ.
Защото тук не става дума само за Волен Сидеров.
Става дума за нещо много по-голямо:
ЗАЩО ХОРА, КОИТО ВЧЕРА ВИЖДАХА ТУРЦИЯ КАТО „ЗАПЛАХА“, ДНЕС ЗАПОЧВАТ ДА ГОВОРЯТ ЗА НЕЙНАТА НЕОБХОДИМОСТ?
Отговорът е ясен. Турция се промени.
Но не само Турция. Промени се и светът.
Старите архитектури за сигурност се разклащат.
Европа отново обсъжда собствената си отбрана.
Близкият изток се преструктурира.
Съперничеството между Русия и Запада продължава от Черно море до Кавказ. Азия нараства като икономическа и военна сила.
Енергийните маршрути се променят.
Търговските коридори се преначертават.
Отбранителната индустрия отново се превръща в един от основните елементи на националния суверенитет.
И в пресечната точка на почти всички тези стратегически направления стои Турция.
Поглеждате към Черно море: Турция.
Поглеждате към Балканите: Турция.
Към Кавказ: Турция.
Към Източното Средиземноморие: Турция.
Към Близкия изток: Турция.
Към тюркския свят: Отново Турция.
Това е голямата промяна.
Турция вече не е само държава, за която други вземат решения.
Турция постепенно се превръща в държава, без която все по-трудно могат да се вземат решения.
7 АВГУСТ 2026 Г.: ЗНАК ЗА НОВ ПЕРИОД
Един от най-важните примери за тази промяна беше договореността между Турция, Саудитска Арабия и Пакистан в областта на сигурността и отбраната.
Трите държави започнаха да изграждат много по-структурирано стратегическо сътрудничество.
Тук трябва да се види не само военният аспект. Трябва да се види съчетанието на различни видове сила.
Турция:
военен капацитет, отбранителна индустрия, геополитическо положение, дипломатически опит.
Пакистан:
голямо население, силна армия и ядрен възпиращ потенциал.
Саудитска Арабия:
енергийни ресурси, финансов капитал и политическа тежест в ислямския свят.
Когато тези три сили започнат да действат координирано, не говорим само за обикновен дипломатически контакт.
Говорим за потенциална комбинация от: военна сила + енергия + капитал + технологии + геополитика + население.
Това е същинският стратегически въпрос.
НО ТОВА НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЧЕТЕ КАТО „БЛОК СРЕЩУ НЯКОГО“
Тук се появява една от най-важните разлики в подхода, който Турция трябва да следва. Целта не трябва да бъде създаване на нови врагове. Не трябва да бъде изграждане на нова система на подчинение. Истинската цел трябва да бъде много по-голяма:
СИГУРНОСТТА НА РЕГИОНА ДА НЕ БЪДЕ ОСТАВЕНА ЕДИНСТВЕНО В РЪЦЕТЕ НА ВЪНШНИТЕ ВЕЛИКИ СИЛИ.
Регионалните държави трябва да могат сами да говорят помежду си. Да координират интересите си. Да намаляват рисковете.
Да развиват общи отбранителни, икономически и технологични механизми.
Това е много по-зряла стратегия от изграждането на обикновен военен блок.
ИСТИНСКИЯТ КАПИТАЛ НА ТУРЦИЯ НЕ Е САМО ОРЪЖИЕТО
Турция може да има силна армия.
Може да развива своята отбранителна индустрия.
Може да произвежда безпилотни летателни апарати.
Може да развива ракети.
Може да развива национален боен самолет.
Може да увеличава капацитета на военноморските си сили.
Но всичко това само по себе си не е достатъчно, за да бъде една държава наистина голяма.
Защото голяма сила не означава само да можеш да удариш.
Голяма сила означава да знаеш и кога да не удариш.
Да притежаваш сила е едно.
Да притежаваш морал на силата е друго.
Тук стои историческата възможност пред Турция.
ТУРЧИНЪТ НЕ УГНЕТЯВА ДОРИ УГНЕТИТЕЛЯ
Има една мисъл, която носи много по-дълбока философия, отколкото изглежда на пръв поглед:
„Турчинът не угнетява дори угнетителя.“
Това не трябва да се разбира като романтичен лозунг.
В него има концепция за държавност.
Идеалът е: да защитиш онеправдания,
но без самият ти да създадеш нова несправедливост.
Да защитаваш правата си, но да не превръщаш отмъщението в държавна политика.
Да бъдеш силен, но да не унижаваш по-слабия.
Да можеш да воюваш, но да не затваряш окончателно вратата към мира.
Защото емоцията може да мобилизира обществото.
Но държавите не могат да бъдат управлявани само с емоции.
Държавният разум гледа към бъдещето.
СТРАТЕГИЧЕСКАТА МАРКА НА ТУРЦИЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ „СПРАВЕДЛИВОСТ“
Държавите имат не само знамена и армии.
Те имат и образ.
Когато кажем САЩ, мислим за сила и технологии.
Когато кажем Германия, мислим за индустрия.
Япония: технологии и дисциплина.
Швейцария: финанси.
Китай: производствен капацитет.
Турция също трябва да изгради своя стратегическа марка.
И според мен ключовата дума трябва да бъде:
СПРАВЕДЛИВОСТ
Една африканска държава, когато гледа към Турция, трябва да може да каже:
„Турция няма да ни разглежда само като източник на ресурси.“
Една балканска държава трябва да може да каже:
„Турция ще уважава нашия суверенитет.“
Една тюркска република трябва да може да каже:
„Турция няма да се отнася към нас високомерно.“
Една арабска държава трябва да може да каже:
„Турция няма да ни използва като пешка в чужда геополитическа игра.“
Дори държава, която има спорове с Турция, трябва да може да каже: „Може да имаме различия, но Турция спазва думата си.“
Това е истински стратегически капитал.
ДОВЕРИЕТО.
РЕД, КОЙТО ГЛЕДА НА ДЪРЖАВИТЕ КАТО НА „СЛУГИ“, НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ УСТОЙЧИВ
Един от най-големите проблеми на международната система винаги е бил начинът, по който големите държави понякога гледат на по-малките. Не като на равноправни партньори.
А като на инструменти.
Голямата сила казва:
„Ще бъдеш с мен.“
„Ще се държиш така, както аз искам.“
„Ще получиш сигурност, но срещу това ще ограничиш част от своята независимост.“
Това може да работи известно време.
Но народите имат памет.
Държавите имат достойнство.
И когато балансът на силите се промени, унижаваните държави започват да търсят други партньори.
Точно тук Турция трябва да предложи различен модел.
НЕ САТЕЛИТ, А ДОСТОЕН ПАРТНЬОР.
Това трябва да бъде бъдещата формула.
ЦЕЛТА НА ТУРЦИЯ НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ДРУГИТЕ ДА Ѝ СЕ ПОДЧИНЯТ, А ДА ИСКАТ ДА ВЪРВЯТ С НЕЯ
Истинската сила през XXI век не се измерва с броя на държавите, които се страхуват от вас.
Истинската сила е: независими държави по собствена воля да предпочитат сътрудничество с вас.
Защо Турция? Защото е надеждна.
Защо Турция? Защото може да произвежда заедно с партньорите си.
Защото може да споделя технологии.
Защото може да помогне в кризисни ситуации.
Защото може да разговаря едновременно с Европа, Русия, Aрабския свят, Кавказ, Централна Азия и Африка.
Географията на Турция го изисква.
Турция не принадлежи само към един свят.
Тя е:
балканска държава,
черноморска държава,
кавказка държава,
средиземноморска държава,
близкоизточна държава,
европейска държава,
азиатска държава,
и една от централните държави на тюркския свят.
Следователно нейната дипломация не може да бъде едноосова.
КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА ЗА БАЛКАНИТЕ?
Примерът с Волен Сидеров е особено интересен именно за България.
Защото в отношенията между България и Турция има тежка историческа памет.
Ние, българските турци, я познаваме.
Знаем какво означава насилствена смяна на имена.
Знаем какво означава асимилация.
Знаем какво означава принудителна миграция.
Знаем какво означават разделени семейства.
Знаем какво означават забранени турски имена.
Знаем какво означават затвори.
Знаем какво означава Белене.
Но от тази памет не трябва да произвеждаме омраза към целия български народ.
Защото нашата борба не е с един народ.
НАШАТА БОРБА Е С НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА.
Няма да забравяме миналото.
Ще пазим документите.
Ще пазим паметта на жертвите.
Ще защитаваме правата си.
Ще учим децата си на история.
Но няма да ги възпитаваме в омраза към други народи.
Защото: ПАМЕТТА Е СИЛА, ОМРАЗАТА Е СЛАБОСТ.
Да помниш не означава да мразиш.
Да търсиш справедливост не означава да търсиш отмъщение.
АКО ДОРИ СИДЕРОВ ЗАПОЧВА ДА ВИЖДА ТУРЦИЯ КАТО ПРЕДПОЧИТАН СТРАТЕГИЧЕСКИ ПАРТНЬОР, ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС Е „ЗАЩО?“
Ако политик, който години наред е бил изключително критичен към Турция, днес действително достига до позиция, че сътрудничеството с Турция може да бъде по-разумно, това не трябва да се чете само като лична промяна.
Трябва да се попита:
Какво се е променило?
Турция?
Светът?
Балансът на сигурност на Балканите?
Доверието към традиционните центрове на сила?
Системата в Близкия изток?
Отговорът е:
Всичко това едновременно.
И точно тук се появява историческата отговорност на Турция.
НАЙ-ГОЛЯМАТА ОПАСНОСТ: СИЛАТА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В АРОГАНТНОСТ
Коя може да бъде най-голямата грешка на една възходяща Турция?
Не е само икономическа грешка.
Не е само военна грешка.
Най-голямата опасност е:
СИЛАТА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В НАДМЕННОСТ.
Ако днес обвиняваме други сили, че гледат на по-малките държави отвисоко, утре не трябва същото да се казва за Турция.
Турция не трябва да казва: „Аз съм голяма, вие сте малки.“
Тя трябва да казва:
„Аз съм силна, но заедно можем да бъдем още по-силни.“
Между тези две изречения има цивилизационна разлика.
Първото произвежда страх. Второто произвежда доверие.
Съюзите, изградени върху страх, се разпадат, когато балансът на силите се промени.
Партньорствата, изградени върху доверие и взаимна изгода, могат да продължат поколения.
ОТ ОТБРАНИТЕЛНО СЪТРУДНИЧЕСТВО КЪМ СТРАТЕГИЧЕСКА ЕКОСИСТЕМА
Ако сътрудничеството между Турция, Пакистан и Саудитска Арабия остане само във военната сфера, то пак ще бъде важно.
Но истинският му потенциал е много по-голям.
Целта трябва да включва: съвместна отбранителна индустрия, общо технологично развитие, изкуствен интелект, космически технологии, енергийна сигурност, критични минерали, логистика, пристанища, търговски коридори,
механизми, университети, общи научни центрове, младежки програми, стратегически изследователски институти, медийно и културно сътрудничество.
Ако това се постигне, няма да възникне просто отбранителен съюз.
ЩЕ СЕ РОДИ НОВА СТРАТЕГИЧЕСКА ЕКОСИСТЕМА.
Именно това може да промени регионалните баланси.
БЪДЕЩАТА ДОКТРИНА НА ТУРЦИЯ: ВЪЗПИРАЩА, НО СПРАВЕДЛИВА
Ако трябва да опишем бъдещата Турция с няколко думи, бих казал:
Силна Турция.
Произвеждаща Турция.
Възпираща Турция.
Турция, която е на масата.
Турция, чиято дума се чува.
Но най-важното:
СПРАВЕДЛИВА ТУРЦИЯ.
Защото силата без справедливост произвежда страх.
Силата, съчетана със справедливост, създава привличане.
Точно до това ниво трябва да достигне Турция.
Една държава, когато е близо до Турция, не трябва да се страхува за своя суверенитет.
Тя трябва да чувства, че е по-сигурна.
Един народ не трябва да казва:
„Турция иска да ни управлява.“
Той трябва да може да каже:
„Заедно с Турция можем да бъдем по-силни.“
АКО ДОРИ СИДЕРОВ ВЕЧЕ РАЗГЛЕЖДА ТУРЦИЯ КАТО СТРАТЕГИЧЕСКИ ИЗБОР…
За хората, които познават политическото минало на Волен Сидеров, подобна промяна би имала особено значение.
Ако човек, който години наред е бил сред най-острите критици на Турция, започва да говори за Турция като за държава, с която си струва да се върви заедно, това трябва да бъде прочетено правилно.
Но заключението не трябва да бъде:
„Всички вече се страхуват от нас.“
Напротив.
Истинското заключение трябва да бъде:
„Ако Турция използва правилно силата си, дори хората и обществата, които вчера са били дистанцирани от нея, могат утре да ѝ се доверят.“
Това е истинската победа. Не разширяване на карти.
Не създаване на сателити. Не превръщане на други държави в зависими. Истинската победа е независими държави по собствена воля да кажат:
„За нашето бъдеще е по-сигурно да вървим заедно с Турция.“
За това армията трябва да бъде силна.
Икономиката трябва да бъде силна.
Индустрията трябва да бъде силна.
Технологиите трябва да бъдат силни.
Разузнаването трябва да бъде силно.
Дипломацията трябва да бъде силна.
Но над всичко това трябва да стои една дума:
СПРАВЕДЛИВОСТ
Защото величието на турците не произтича само от победите на бойното поле. Истинското величие се измерва с това:
как използваш силата, когато вече я притежаваш.
Лесно е да искаш справедливост, когато си слаб.
Истинската цивилизационна зрялост е:
ДА ОСТАНЕШ СПРАВЕДЛИВ И ТОГАВА, КОГАТО СИ СИЛЕН.
И точно това трябва да бъде голямата историческа претенция на Турция през XXI век:
НЕ ИМПЕРИЯ, ОТ КОЯТО СЕ СТРАХУВАТ,
А ГОЛЯМА ДЪРЖАВА, НА КОЯТО СЕ ДОВЕРЯВАТ.
И ако един ден дори хора, които десетилетия са били дистанцирани от Турция, започнат да казват:
„Когато се изгражда бъдещето, трябва да бъдем до Турция“,
тогава ще означава, че Турция е постигнала не само военна сила.
Тя ще е постигнала нещо по-голямо:
СИЛАТА НА ЕДНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ.