ДА БЪДЕШ СИЛЕН, БЕЗ ДА УНИЖАВАШ ОПОНЕНТА СИ

България няма нужда от нови конфликти, а от съвест, справедливост и общо бъдеще

Рафет УЛУТЮРК

Понякога разбираме какъв е един политик не от дългите му речи, а от това, което отказва да направи, когато му се предостави възможност.

В последното изявление на Илияна Йотова има именно такъв момент, върху който си струва да се замислим.

По думите на самата Йотова преди месеци при нея са дошли хора, които са ѝ предложили да води кампания срещу един от нейните опоненти.

Тя е отказала.
Днес тя казва също, че не желае да превръща личните проблеми на един от своите съперници в президентската надпревара – Андрей Гюров – в средство за предизборна борба. Йотова припомня още, че в миналото, когато Гюров е бил подложен на сериозни атаки, тя е застанала до него.
Именно тук започва да се вижда съществената разлика в политиката.

Защото политиката не е само да победиш.
Важно е и как побеждаваш.
Можеш да победиш опонента си на избори.

Но едно е да го победиш с идеи, а съвсем друго – да се издигнеш, като натискаш най-болезненото му място.

Истинският характер на човека понякога се разкрива именно тогава, когато има силата да нанесе удар, но избира да не го прави.

ТОВА, КОЕТО ГУБИМ В ПОЛИТИКАТА: ЧОВЕЧНОСТТА

Днес не само в България, но и в много други държави политическият език става все по-остър.

Вече не е достатъчно да обориш идеите на опонента си.
Трябва да унищожиш и неговата личност.

Семейството, миналото, личният живот, грешките и слабостите на хората се превръщат в политическо оръжие.

А после се питаме:
Защо хората не вярват на политиката?
Защо не отиват до урните?
Защо младите се отдалечават от обществения живот?

Йотова също говори за пропастта, която през годините се е образувала между държавните институции и гражданите, и свързва този процес с ниското политическо участие.

Може би проблемът е по-прост, отколкото си мислим.
Хората вече са уморени от конфликти.
Те искат държава, която ги чува.
Не държава, която ги гледа отвисоко, а държава, която стои до тях.

ТУК ЗАПОЧВА ЧОВЕШКАТА, МАЙЧИНАТА РАЗЛИКА

Използвам думата „майчина“ съвсем съзнателно.
Защото майката не е само тази, която дава живот.
Майката пази.
Обединява.
Не разделя децата си на масата.
Не слага повече в чинията на едното и по-малко в чинията на другото.

Когато децата ѝ се скарат, тя не налива масло в огъня, а се опитва отново да ги събере около една маса.
Разбира се, един държавен пост не се определя от това дали човекът е жена или мъж.

Справедливостта, компетентността и конституционната отговорност са принципи, които нямат пол.

Но качества като състрадание, способност да изслушваш, да помиряваш и да поставяш човека в центъра ни напомнят за дълбокия обществен смисъл на майчинството.
Може би България има нужда именно от повече от това:
държавата отново да се доближи до човека.

АКО БЪЛГАРИЯ ЗА ПЪРВИ ПЪТ ИЗБЕРЕ ЖЕНА ЗА ПРЕЗИДЕНТ…

Избирането на жена за президент за първи път в историята на България само по себе си би било историческо събитие.

Но истинското му значение не трябва да се изчерпва с израза „първата жена президент“.

По-важният въпрос е не само кой ще заеме този пост, а какво разбиране за държавността ще внесе в него.

И жена президент може да бъде критикувана.
Може да допусне грешка.
Тя също трябва да носи отговорност за решенията си.

Самата Йотова е обект на критики за свои решения и защитава позициите си с аргументи, свързани с експертни оценки, правни документи и медицински становища.

Това е демокрацията.
Никой не трябва да бъде извън критика.
Но едно е да критикуваш.
Друго е да унижаваш и очерняш.

КЪДЕ СМЕ НИЕ, ТУРЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ?

Тук започва един особено важен въпрос за нас.
Турците в България не са електорален резерв, който да бъде търсен само по време на избори.

Ние сме граждани на тази държава.
Плащаме данъците си.
Отглеждаме децата си.
Обработваме земята си.

Изграждаме градовете и селата си.
Споделяме и радостите, и болките на България.

И през историята сме платили тежка цена.
Не сме забравили времето, когато имената ни бяха сменяни.

Не сме забравили периодите, когато майчиният ни език беше ограничаван.
Не сме забравили пътищата на 1989 година.

Не сме забравили изоставените домове, разделените семейства и сълзите.

Но не помним миналото, за да произвеждаме нова омраза.

Помним го, за да не преживява никой повече подобна болка.

Нито турчин.
Нито българин.
Нито помак.
Нито ром.
Нито един гражданин на България.

НИЕ НЕ ИСКАМЕ ПРИВИЛЕГИИ

Искането на турците в България е ясно.
Не искаме привилегии.
Не искаме правата на другите.
Искаме своите права.
Искаме равноправно гражданство.

Искаме меритокрация и справедливост.
Искаме уважение към майчиния ни език, културата и историческата ни памет.

Искаме в държавните институции човек да бъде оценяван не според името, произхода или религията си, а според способностите си и принципа на равенство пред закона.
Затова един от важните въпроси към кандидатите за президент е:

Ще ни помните ли само когато трябва да гласуваме, или и след изборите ще ни виждате като равноправни граждани на България?
Този въпрос е по-важен от всеки предизборен лозунг.

ПРЕЗИДЕНТЪТ Е ПРЕЗИДЕНТ И НА ОНЕЗИ, КОИТО НЕ СА ГЛАСУВАЛИ ЗА НЕГО

Президентството не е партийна централа.
След приключването на изборите започва друга отговорност.

Една възрастна туркиня в Кърджали трябва да може да погледне към президентската институция и да каже:

„Там е и моята държава.“
Същото трябва да може да каже българската майка в София.

Помакът в Родопите.
Ромското дете.
Българският гражданин, който живее в Турция или другаде в Европа.

Това всъщност означава държава.
Гражданинът да не се чувства пред вратата, а вътре в общия ни дом.

СЪЛЗАТА НА ЕДНА МАЙКА НЯМА НАЦИОНАЛНОСТ

Всеки, който е обикалял селата на Балканите, знае това.
Болката няма националност.
Болката на българската майка не е различна от болката на турската майка.

Сълзата на помашката майка не пада по различен начин.
Сърцето на ромската майка не боли по друг начин.

Ако под земята не разделяме децата си според тяхната националност, защо толкова лесно ги разделяме, докато са живи?
Политиката трябва отново да научи този урок.
Човекът преди всичко е човек.

А държавата е толкова голяма, колкото е способна справедливо да прегърне всички свои граждани.

СИЛАТА НЕ ВИНАГИ ОЗНАЧАВА ДА УДАРИШ С ЮМРУК ПО МАСАТА

Години наред ни беше представян определен образ на „силния политик“.

Който вика – е силен.
Който удря по масата – е силен.
Който заглушава опонента си – е силен.
Който унижава съперника си – е силен.
Но наистина ли е така?

Понякога истинската сила е да разполагаш с информация, която може да нарани опонента ти, и да решиш да не я използваш.

Понякога силата е да кажеш:
„Ще се боря с неговите идеи, а не с човешкото му достойнство.“

Именно затова думите на Йотова, че не желае да превръща личните проблеми на своя опонент в предизборно оръжие, заслужават внимание.

Но както при всяко политическо обещание, истинската мярка ще бъде последователността – както по време на кампанията, така и след нея.

ДЪРЖАВАТА НЕ СЕ УПРАВЛЯВА С КАВГИ, А С ПРИНЦИПИ

Друг важен момент в изявлението на Йотова е въпросът за принципите.

Тя заявява, че отказът от принципи означава да продадеш надеждата на хората. Казва също, че ще критикува правителството, когато смята това за необходимо, но институциите трябва да могат да работят заедно в интерес на бъдещето на България.

Това е важна тема.
Защото България няма нужда от институции, които постоянно се блокират взаимно.

Президентството е едно.
Правителството е друго.
Парламентът има своя роля.
Но държавата е една.
Гражданите са общи.
България е общият ни дом.
Институциите могат да спорят.
Могат да се контролират.
Могат да имат различни позиции.

Но когато става дума за бъдещето на страната, трябва да могат да седнат около една маса.

36 ГОДИНИ ПО-КЪСНО Е ВРЕМЕ ДА ГОВОРИМ ЗА НЕЩО ДРУГО

Изминаха десетилетия от началото на демократичните промени.

Ако продължаваме да говорим единствено за разделението между турци и българи, значи всички някъде сме допуснали грешка.
Нашите деца не са длъжни да наследят нашите конфликти.

Можем да им оставим много по-ценно наследство:
Една обща България.
Справедлива България.
България, в която турчинът не се страхува, защото е турчин.

България, в която българинът не се страхува от своя турски съсед.

България, в която помакът не е принуден постоянно да обяснява кой е.

България, в която едно ромско дете не започва живота си няколко крачки зад останалите.

Това не е утопия.
Това е обещанието, което демокрацията трябва да изпълни.

НЕ НОВИ СТЕНИ, А НОВИ МОСТОВЕ

България е видяла достатъчно стени.
Издигахме стени между турци и българи.
Между държавата и гражданите.
Между София и провинцията.
Дори между миналото и бъдещето.

Време е вместо нови стени да изграждаме нови мостове.

Мост от София до Кърджали.
Мост от Кърджали до Истанбул.
Мост между турчина и българина.

Мост между държавата и гражданина.
И най-вече мост между болките на миналото и бъдещето на нашите деца.

Да не оставяме на децата си омраза.
Да им оставим справедливост.
Да не им оставяме страх.
Да им оставим доверие.
Да не им оставяме разделение.
Да им оставим усещането за обща държава.

ИМЕННО ТУК СЕ ВИЖДА СЪЩЕСТВЕНАТА РАЗЛИКА В ПОЛИТИКАТА

Един президент може да бъде силен.
Но истинският въпрос не е колко власт има.
Въпросът е как използва тази власт.
За да унижи опонента си?
За да разделя хората?
За да изключва онези, които не са „негови“?

Или за да събира различните хора под покрива на една и съща държава?
На 25 октомври гражданите на България ще направят своя избор.

Но независимо от резултата страната ще продължи да има нужда от едни и същи неща:

Право вместо отмъщение.
Диалог вместо конфронтация.
Равноправие вместо дискриминация.
Доверие вместо страх.
Мостове вместо стени.

И може би трябва отново да си припомним най-важното, което политиката понякога забравя:
Можем да победим политическия си опонент, без да загубим човечността си.

Защото спечелването на избори е успех за един ден.

Но да върнеш у хората чувството, че държавата е и тяхна, може да промени бъдещето на цяло поколение.

Именно тук се вижда съществената разлика в политиката.