Дебатът за новите учебници всъщност е дебат за това „каква България искаме да изградим“

Рафет УЛУТЮРК

В България отново се говори за образование, история и учебници.

Идеята на Румен Радев за по-единен и последователен подход към учебното съдържание по български език и литература, история и география предизвика различни реакции в обществото.

Но ако сведем въпроса единствено до спора „един учебник или няколко учебника“, ще пропуснем същността.
Защото истинският въпрос е:
Каква история ще разказва България на своите деца?

И още по-важно:
Ще ги разделя ли тази история, или ще ги сближава като равноправни граждани на една и съща държава?

Според мен именно това трябва да бъде в центъра на обществения дебат.

ИСТОРИЯТА Е ПАМЕТТА НА ДЪРЖАВАТА, НО ПАМЕТТА НЕ БИВА ДА СЕ ПРЕВРЪЩА В ОРЪЖИЕ

Историята не е просто хронологично изброяване на събития от миналото.
Тя е паметта на народите и държавите.

Историята, която преподаваме на едно дете, до голяма степен оформя начина, по който утрешният гражданин ще гледа на света и на своите съседи.

Затова целта на учебника по история не трябва да бъде да принизява друг народ, да пренася войните от миналото върху днешните деца или да създава нови врагове.

Но България няма нужда и от история, която премълчава неудобните страници от миналото.

Нуждаем се от исторически подход, основан на документи, археология, езикознание, сравнителни исторически изследвания и открит академичен дебат.

Вместо да даваме на децата готови присъди, трябва да ги учим да четат източниците, да сравняват и да мислят.
Защото една силна държава не се страхува от собствената си история.

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАТВОРЕНА САМО В 681 ГОДИНА

Когато говорим за началото на българската история, историческият хоризонт не бива да бъде ограничаван единствено до Дунавския регион.

Необходимо е да се изучава и много по-широкото евразийско минало на общностите, носили българското име.

Стара Велика България, хан Кубрат, разделянето на различните български групи, движението на Аспарух към Дунав и историческото развитие на други български общности към Волга трябва да бъдат разглеждани като различни части от една голяма историческа картина.
Волжка България има особено важно място в тази картина.

Днешният Волго-Уралски регион в рамките на Руската федерация разполага с изключително богати археологически и исторически източници, които заслужават много по-задълбочено изследване.

Но тук трябва да запазим научната прецизност.

Мястото на волжките българи в етногенезиса на днешните чуваши, волжките татари и други народи от региона продължава да бъде предмет на различни научни изследвания. Съществуват различни теории и за историческите връзки с карачаевци и балкарци.

Не трябва да крием тези теми от младите поколения.
Трябва да ги изучаваме.

Но едновременно с това трябва ясно да разграничаваме научно установеното от хипотезите и теориите.

Тъкмо тук един нов учебник по история би могъл да покаже своята истинска сила:

Не учебник, който налага една политическа теза, а учебник, който представя чрез източници широкия исторически свят от Евразия до Балканите.

ОТ ВОЛГА ДО ДУНАВА – ИСТОРИЯТА ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗСЛЕДВАНА НАНОВО

България би могла да постави началото на голям международен академичен проект.

Университети, археолози, историци, езиковеди и специалисти от различни научни области от София до Казан, от Чувашия до Северен Кавказ биха могли да работят заедно.
Целта не трябва да бъде предварително определен резултат.

Целта трябва да бъде търсенето на историческата истина.
Новите поколения трябва да познават Кубрат.
Трябва да познават Аспарух.

Но наред с Дунавска България трябва да знаят и за съществуването и значението на Волжка България.

Защото когато стесняваме историята, стесняваме и хоризонта на поколенията.

А когато разширяваме познанието за миналото, разширяваме и света на мисълта.

ПАТРИОТИЗЪМ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗГРАЖДА ВЪРХУ ОМРАЗА КЪМ ТУРЦИТЕ

Тук стигаме до един от най-важните въпроси за турците в България.

Езикът, с който се преподава историята, ще влияе пряко върху бъдещето на страната.

Османският период, разбира се, трябва да бъде изучаван.
Трябва да се изучават войните.

Въстанията, трагедиите, конфликтите и политическите борби също трябва да бъдат изучавани.

Но историческото образование не може да превръща днешното турско дете в отговорник за политиките на една държава от миналото.

По същия начин българското дете не трябва да бъде възпитавано така, че да гледа на своя съсед турчин като на продължение на някогашен исторически враг.
Историята е едно.
Омразата е друго.
Има огромна разлика между това да преподаваме страданията, преживени от България, и това да създаваме предразсъдъци към турските граждани, които живеят в страната днес.

Освен това турците в България не са гости, дошли отвън.
Те са граждани на България.
Те са част от труда, културата, земеделието, градовете, селата и общата историческа памет на тази страна.

Учебникът на нова България не трябва да създава врагове. Той трябва да възпитава информирани и отговорни граждани.

1984–1989 Г. СЪЩО Е ЧАСТ ОТ ТАЗИ ИСТОРИЯ

В учебниците не трябва да се говори само за събития отпреди стотици години.
Трябва честно да бъде преподавана и най-новата история.

Политиката на насилствена смяна на имената на турците в България през 1984–1989 г., нарушенията на основни права, репресиите и масовото изселване през 1989 г. са част от историята на самата България.
Разказването на тези събития не прави България по-слаба.

Напротив.
То може да направи демократична България по-силна.

Защото величието на една държава не се състои в твърдението, че никога не е допускала грешки.

Истинската демократична зрялост е способността да се изправиш срещу собствените си грешки.

ИСТИНСКАТА ВЪЗМОЖНОСТ В ДЕБАТА, ОТВОРЕН ОТ РУМЕН РАДЕВ

Сред целите, поставени от Румен Радев в дискусията за образованието, е децата да познават по-добре страната си и да я обичат.

Това е важна цел.
Но любовта към родината не минава през омразата към други народи.

Истинският патриотизъм означава:
да познаваш страната си;
да пазиш езика и културата си;
да уважаваш институциите;
да работиш за обществото си;
и едновременно с това да уважаваш идентичността на своя съсед.

Няма никакво противоречие между това едно българско дете да се гордее, че е българче, и същевременно да уважава турската идентичност на своя съученик.

Напротив.
Успехът на съвременна България може да бъде измерван именно със способността ѝ да постигне това.

ПРЕДИ „ЕДИН УЧЕБНИК“ – ОБЩИ ПРИНЦИПИ

За мен дебатът е много по-голям от въпроса за „един учебник“.
Може да бъде един.
Може да бъдат няколко.
Броят не е най-важното.
Важното е върху какви принципи са написани.

В основата на новото историческо образование трябва да стоят научните източници, академичният плурализъм, човешките права, демократичните ценности, уважението към всички граждани и критичното мислене.
Детето не трябва да казва:

„Щом го пише в учебника, значи не подлежи на обсъждане.“
То трябва да се научи да пита:
„Какво казват източниците?“

Държавата трябва да преподава история.
Но не трябва да се страхува от мислещи деца.

24 МАЙ – ТЪРСЕНЕ НА СИМВОЛ, КОЙТО ОБЕДИНЯВА, А НЕ РАЗДЕЛЯ

И преди съм поставял на обществено обсъждане идеята 24 май да бъде националният празник на България.

Смятам, че тази идея заслужава да бъде обсъждана отново.

Защото 24 май е свързан с просветата, културата, писмеността и българското духовно наследство.

Общият празник на една държава трябва, доколкото е възможно, да бъде символ, в който максимално много от нейните граждани могат да припознаят себе си.

България трябва да може да говори за бъдещето си не само чрез спомените за войни и конфликти, но и чрез образованието, науката, културата и общото гражданство.
Националните символи не заличават миналото.

Но те показват върху какви ценности искаме да изградим бъдещето.

СТРАТЕГИЧЕСКИЯТ ВЪПРОС ПРЕД БЪЛГАРИЯ: ОБЩО ГРАЖДАНСТВО

Населението на България намалява.
Млади хора напускат страната.

Съществуват икономически различия между отделните региони.
Технологиите променят света с огромна скорост.

От изкуствения интелект до новата индустрия преживяваме мащабна трансформация.

В такава епоха България не може да си позволи да изразходва своята енергия за нови конфликти на идентичността.

България има нужда от всички свои граждани – българи, турци, помаци, роми и представители на останалите общности.
Задачата на държавата не е да превръща едните в другите.

Задачата на държавата е да ги обедини около принципа на равноправното гражданство.

ДА НЕ ПРОМЕНЯМЕ ИСТОРИЯТА – ДА ПРОМЕНИМ НАЧИНА, ПО КОЙТО ГЛЕДАМЕ НА НЕЯ

Ако ще се подготвя нов учебник по история, пред него трябва да бъде поставена голяма цел:

Да преподаваме на децата история, а не врагове.
Да разкажем за Волга.
Да разкажем за Дунав.
Да разкажем за Кубрат.
Да разкажем за Аспарух.

Да преподаваме историята на средновековните български държави.

Да изучаваме Османската епоха във всичките ѝ измерения.
Да изучаваме Българското възраждане.

Да изучаваме комунистическия период.
И да не премълчаваме 1984–1989 г.

Но всичко това трябва да бъде преподавано не за да противопоставяме днешните деца едно на друго, а за да могат те, разбирайки миналото, да изграждат общо бъдеще.
Защото историята не може да промени миналото.

Но образованието по история може да промени бъдещето.

НЕ НОВИ СТЕНИ, А НОВИ МОСТОВЕ

Истинският избор пред България е много по-голям от броя на учебниците.

Какво поколение искаме да възпитаме?

Поколение, което се страхува от различния?

Поколение, което непрекъснато търси виновници?

Или хора, които познават историята на другия, уважават различията си и могат заедно да изграждат бъдещето на една обща държава?

Подходът, който защитавам, е ясен:

Да не крием миналото си.
Да не отричаме страданията.
Да не се страхуваме от научния дебат.
Но да не оставяме омразата като наследство на нашите деца.

Историята от Волга до Дунав трябва да бъде изследвана.

Всички пластове на българската история трябва да бъдат обсъждани.

Турците и останалите общности трябва да намерят своето достойно място в историческия разказ на страната.

Нарушенията на човешките права от близкото минало трябва да могат да бъдат преподавани открито.

А обединяващи символи като 24 май трябва свободно да бъдат обсъждани от обществото.

Защото бъдещето на България не минава през задълбочаване на разделенията.
То минава през укрепване на общото гражданство.

Държава, която разказва историята на децата си, за да създава врагове, остава пленник на миналото.

Но държава, която преподава историята, за да търси истината, да се учи от грешките си и да сближава своите граждани, изгражда бъдещето си.

България няма нужда от нови стени.
България има нужда от нови мостове.

И може би най-важните от тези мостове ще бъдат изградени именно в училищната стая.