Рафет УЛУТЮРК

Един народ не опознава историята си единствено чрез спечелените битки.
Понякога историята се крие в безмълвното завръщане на победените войници.
Понякога тя не се чете в короната на владетеля, а в страданието на онези, които никога повече не успяват да се завърнат от бойното поле такива, каквито са били.
Една от най-драматичните страници в българската историческа памет е свързана със събитията след битката при Ключ/Беласица през 1014 година и ослепяването на пленените български войници.
Кой стои зад това?
Историческите извори посочват едно име:
византийският император Василий II.
В по-късната историческа традиция неговото име толкова силно се свързва с войните срещу българите, че той остава известен като Βουλγαροκτόνος — „Българоубиец“.
Но повече от хиляда години по-късно нашата задача не е да произвеждаме омраза.
Истинският въпрос е друг:
Какво всъщност се случва през 1014 година?
29 ЮЛИ 1014 ГОДИНА: КЛЮЧ И БЕЛАСИЦА
В началото на XI век Балканите са арена на продължителната борба между българската държава и Византийската империя.
От едната страна е българският цар Самуил.
От другата — един от най-могъщите византийски императори, Василий II.
Тази борба не започва и не приключва за един ден.
В продължение на години Василий II води походи, насочени към постепенното отслабване на българската политическа и военна мощ.
На 29 юли 1014 година в района на планината Беласица и прохода при Ключ двете армии се срещат.
Българите изграждат отбранителни съоръжения и преграждат пътя на византийските войски.
Но византийският пълководец Никифор Ксифий успява да изведе част от войската през планината и да удари българските позиции в тил.
Отбраната рухва.
Много български войници са убити или пленени.
И тогава започва онова, което ще остане в историческата памет повече от хиляда години.
ЗАПОВЕДТА Е НА ВАСИЛИЙ II
Според разказа на византийския хронист Йоан Скилица император Василий II нарежда пленените български войници да бъдат ослепени.
Традиционният разказ говори за приблизително 15 000 пленници.
Според него войниците били разделени на групи по сто души.
На 99 от тях били отнемани и двете очи, а на стотния било оставяно едно око, за да може да води останалите към цар Самуил.
Представете си тази картина.
Хиляди ранени хора слизат от планината.
Държат се един за друг.
Следват човека пред тях, който все още може да вижда с едното си око.
Опитват се да се върнат у дома.
Ако основната част на този исторически разказ е вярна, това не е просто наказание над пленена армия.
Целта е много по-дълбока:
да бъде сломен духът на един народ.
НАИСТИНА ЛИ ОЧИТЕ ИМ СА БИЛИ ИЗГАРЯНИ С НАГОРЕЩЕНО ЖЕЛЯЗО?
Тук сме длъжни да разграничим исторически доказаното от по-късните народни разкази.
В българската историческа памет събитието понякога се описва като ослепяване чрез „нагорещено“ или „нажежено желязо“.
Основните исторически сведения обаче ни позволяват с по-голяма увереност да кажем, че пленниците са били ослепени.
За точния начин, инструмент и техника на ослепяването не разполагаме със същата степен на сигурност.
Затова исторически по-коректната формулировка е:
„Според историческите извори по заповед на Василий II пленените български войници са били масово ослепени.“
Историята няма нужда от преувеличение, за да бъде трагична.
Самата истина е достатъчно тежка.
НАИСТИНА ЛИ СА БИЛИ 15 000?
Това е другият важен въпрос.
Числото е достигнало до нас чрез средновековната историческа традиция.
Съвременните историци обаче обсъждат доколко точно отразява действителния брой на пленниците.
Това трябва да бъде казано ясно.
Но има съществена разлика:
Фактът, че броят е предмет на научна дискусия, не означава автоматично, че самото масово ослепяване е измислица.
Историкът трябва да има смелостта да каже както „знаем“, така и „не знаем със сигурност“.
Защото историята не става по-велика чрез преувеличението.
Тя става по-силна чрез истината.
ЗАЩО ОСЛЕПЯВАНЕ?
За съвременния човек възниква естественият въпрос:
Защо един император би ослепил пленниците, вместо просто да ги убие?
Във византийския политически свят ослепяването не е било само физическо наказание.
То е било и политически инструмент.
Осакатяването на човек, смятан за заплаха за властта, е можело да го лиши от възможността да упражнява политическо влияние.
Ако масовото ослепяване на българските пленници е извършено в описаните мащаби, то има и очевидно измерение на психологическа война.
Посланието е било жестоко:
„Ако продължите съпротивата, това може да бъде съдбата ви.“
Това е удар не само срещу армията.
Това е удар срещу паметта и волята на обществото.
АРМИЯТА, КОЯТО СЕ ВРЪЩА ПРИ САМУИЛ
Следва най-драматичната част от разказа.
Ослепените войници са изпратени обратно при цар Самуил.
Представете си владетел, който години наред е воювал редом с тези хора.
Изпраща армията си на бой.
А тя се връща при него осакатена и неспособна да вижда.
Според Йоан Скилица Самуил бил потресен от гледката и му прилошало.
Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 година.
Традиционната българска историческа памет свързва смъртта му с шока от вида на ослепените войници.
Днес не можем медицински да докажем, че това е била непосредствената причина за смъртта му.
Но можем да разберем защо тази история е останала толкова дълбоко в народната памет.
Защото става дума не само за смъртта на един владетел.
Това е символ на една държава, чиято съпротива започва да бъде пречупвана.
БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА НЕ ИЗЧЕЗВА ПРЕЗ 1014 ГОДИНА
Тук трябва да поправим и една често срещана историческа неточност.
След поражението през 1014 година българската държава не изчезва веднага.
Съпротивата продължава.
След смъртта на Самуил политическата и военната борба продължава още приблизително четири години.
Василий II съчетава военен натиск с политически и дипломатически средства и постепенно отслабва българската съпротива.
Едва през 1018 година Първото българско царство окончателно попада под византийска власт.
Затова историята на ослепените войници трябва да бъде разглеждана не като изолиран акт на жестокост, а като част от дългогодишната борба на Византия за унищожаване на българската държавна независимост.
„БЪЛГАРОУБИЕЦЪТ“
Василий II остава в историята най-вече с прозвището Българоубиец.
Но и тук трябва да бъдем внимателни.
Понякога днес се създава впечатлението, че още приживе всички постоянно са наричали Василий II по този начин.
Историческата действителност е по-сложна.
Широкото разпространение на това прозвище и превръщането му в неразделна част от образа на Василий II са свързани и с по-късната историческа памет.
Това ни учи на нещо много важно:
Историята е не само онова, което се е случило, но и начинът, по който поколенията след това са го запомнили.
През 1014 година има битка.
След това битката се превръща в памет.
Паметта дава прозвище на един император.
И повече от хиляда години по-късно ние все още говорим за това.
ИМПЕРСКА ПОБЕДА ИЛИ ЧОВЕШКА ТРАГЕДИЯ?
От византийска гледна точка битката при Ключ е голяма военна победа.
От човешка гледна точка обаче картината е съвсем различна.
Систематичното осакатяване на пленени войници е действие, което според съвременните представи бихме определили като тежко нарушение на законите и обичаите на войната.
Разбира се, не можем механично да съдим XI век според правните норми на XXI век.
Но не можем и да омаловажим човешкото страдание с думите:
„Такива са били времената.“
Защото войната има една страна, която никога не се променя:
Решението за война често се взема в дворците, но цената най-често се плаща от обикновените хора.
Така е било и през 1014 година.
Императори са воювали.
Пълководци са давали заповеди.
Но очите си са загубили обикновените войници.
Те са били онези, които не са могли да се върнат към предишния си живот.
Техните семейства са понесли истинската цена.
ДНЕШНИТЕ БЪЛГАРСКИ МЛАДЕЖИ ТРЯБВА ДА ЗНАЯТ ТОВА
Младите българи трябва да познават Василий II.
Трябва да познават Самуил.
Трябва да знаят за Ключ и Беласица.
Трябва да знаят и историята на ослепените войници.
Но не за да мразят днешните гърци, турци или който и да било друг народ.
Защото исторически е неправилно Византийската империя от XI век да бъде отъждествявана пряко с която и да било съвременна нация.
Да прехвърляме вината на средновековните империи върху днешните народи означава единствено да създаваме нови вражди.
Истинският урок е друг:
Държавите могат да загубят силата си.
Армиите могат да бъдат победени.
Границите могат да се променят.
Империите могат да изчезнат.
Но паметта на народите може да живее векове.
1014 година е един от най-силните примери за това.
НЕ КРИЙТЕ ИСТОРИЯТА, НО И НЕ СЕ ОТРАВЯЙТЕ С НЕЯ
Казвам на младите:
Читайте историята си.
Но не четете само онези страници, които ви харесват.
Читайте победите си.
Читайте и пораженията.
Читайте за Крум.
Читайте за Симеон.
Читайте за Самуил.
Но прочетете и Василий II.
Читайте византийските извори.
Читайте българските историци.
Сравнявайте археологията, хрониките и съвременните научни изследвания.
Защото истинската история не означава първо да определиш заключението и след това да търсиш документи, които го потвърждават.
Истинската история означава да имаш смелостта да отидеш там, където те водят доказателствата.
А когато нещо не може да бъде доказано със сигурност, трябва да имаме смелостта да кажем:
„Не знаем.“
Историята на един народ не става по-велика чрез преувеличение.
Тя става по-достойна чрез истината.
ВЪПРОСЪТ, КОЙТО ОСТАВА ХИЛЯДА ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Повече от хилядолетие е изминало от 1014 година.
Василий II е мъртъв.
Самуил е мъртъв.
Византийската империя е останала в историята.
Първото българско царство също принадлежи на историята.
Но историята на ослепените войници е останала.
Ето това е силата на историческата памет.
Понякога от огромните дворци остават само няколко камъка.
Но човешката болка може да живее хиляда години.
Затова младите българи трябва да знаят какво се е случило при Ключ.
Но не само за да питат:
„Какво са ни причинили?“
Те трябва да зададат и много по-големия въпрос:
„Защо човечеството е било способно да причини това и какво трябва да научим, за да не го допускаме никога повече?“
Ако превърнем болката от миналото в омраза на бъдещето, значи не сме научили нищо от историята.
Но ако превърнем тази болка в съзнание за справедливост, човечност и мирно съжителство, тогава историята изпълнява истинската си мисия.
Владетелят, който според историческите извори нарежда ослепяването на българските пленници, е Василий II.
Но днес въпросът е много по-голям от името на един император.
Въпросът е да разберем как властта и войната могат да превърнат човека в средство.
И най-големият урок е:
Не забравяй миналото.
Не изопачавай истината.
Не омаловажавай болката.
Но не превръщай болката в нова омраза.
Защото най-голямата победа в историята не е да ослепиш очите на другия.
Най-голямата победа е да отвориш очите на следващите поколения.
Рафет УЛУТЮРК
Председател на БУЛТЮРК