Dr. Nedim BİRİNCİ

Българските турци и мюсюлмани, които в продължение на 36 години често бяха пренебрегвани от политическата система, отново могат да се окажат решаващ фактор за политическото бъдеще на страната. Но истинският въпрос не е само кой ще спечели изборите, а накъде върви българската държава.
1 ноември: Не просто избори, а исторически кръстопът за България
След първия тур на президентските избори в България, проведен на 25 октомври 2026 г., политическата надпревара навлезе в нов и изключително важен етап.
Според представените предварителни резултати Илияна Йотова води с 34,6%, следвана от Андрей Гюров с 32,7%.
Окончателният характер на тези резултати следва да бъде потвърден от официалните изборни органи. Но дори и предварителната картина е достатъчна, за да покаже колко важен може да бъде вторият тур на 1 ноември, неделя.
Разликата между двамата кандидати е едва 1,9 процентни пункта.
При подобно съотношение въпросът вече не се свежда единствено до мобилизирането на собствените избиратели.
Решаващи могат да се окажат предпочитанията на гласувалите за други кандидати на първия тур, поведението на негласувалите граждани и очакванията на различните обществени групи.
И точно тук отново изниква един голям въпрос, на който българската политика не успя да даде удовлетворителен отговор през последните 36 години:
Защо българските турци и мюсюлмани продължават да бъдат търсени предимно тогава, когато политиците имат нужда от техните гласове?
Най-голямата грешка на политическата система през последните 36 години
Когато България пое по пътя на демокрацията през 1990 г., турците и мюсюлманите в страната имаха огромни надежди.
Хората, чиито имена бяха насилствено сменени през периода 1984–1989 г., чийто майчин език беше подложен на ограничения и чиито религиозни и културни права бяха потискани, вярваха, че най-после ще могат да живеят като равноправни граждани.
За тях демокрацията не означаваше само многопартийни избори.
Тя означаваше правото отново да живеят със собствените си имена.
Означаваше възможността децата им да изучават турски език.
Означаваше да не бъдат третирани като граждани втора категория.
Означаваше развитие на селата, градовете и регионите, в които живеят.
Но изминаха 36 години.
Днес трябва да зададем няколко изключително сериозни въпроса.
Защо районите с компактно турско население не получиха необходимото икономическо развитие?
Защо толкова много млади хора бяха принудени да напуснат родните си места и да търсят бъдеще в Европа?
Защо проблемите с изучаването на турски език не бяха решени?
Защо равноправното участие на квалифицирани турци и мюсюлмани в държавните институции продължава да бъде предмет на спорове?
Отговорността не може да се търси единствено в Движението за права и свободи — ДПС.
Защото тук съществува двойна политическа отговорност.
От едната страна стои политическа традиция, която претендираше да представлява турците и мюсюлманите, но многократно беше критикувана, че не оправдава обществените очаквания.
От другата страна са големите български партии, които не проявиха достатъчна политическа воля да спечелят пряко доверието на тези граждани.
Едни гледаха на тази общност като на собствена политическа територия. Други не направиха достатъчно, за да разрушат този модел.
Това е един от основните проблеми на българската демокрация.
ДПС: Истинско представителство или политическо посредничество?
През последните 36 години ДПС играеше значителна роля в българската политика.
Партията участваше в коалиционни формули, влияеше върху парламентарните баланси, подкрепяше различни управления и заемаше важно място в политическите сметки.
Но вече е крайно време да зададем един въпрос:
Колко от това политическо влияние действително подобри живота на обикновените турски и мюсюлмански граждани?
Силното парламентарно присъствие на една партия не означава автоматично, че общността, която тя твърди, че представлява, също е силна.
Присъствието на партийни лидери във властта не доказва, че проблемите на хората в селата са решени.
Постоянното участие във властовите комбинации не означава, че бъдещето на избирателите е гарантирано.
Нещо повече — днешните лидерски конфликти и борби за влияние в ДПС показват ограниченията на политическия модел, основан върху етническо представителство.
Самият факт, че начело на партията може да стои политик с български етнически произход, не е проблем.
В една демократична държава нито един политически пост не трябва да бъде ограничаван според етническата принадлежност.
Истинският проблем е друг:
Защо политически структури, които получават влияние благодарение на гласовете на турците, независимо кой ги ръководи, не успяха да гарантират в достатъчна степен правата и интересите на турската и мюсюлманската общност?
Проблемът не е в името на лидера.
Не е в етническия му произход.
Проблемът е в политическия модел.
В отчетността.
В отговорността към избирателите.
В необходимостта хората да бъдат уважавани не само по време на избори, а през целия политически мандат.
Сметките на Костадинов и действителната изборна математика
Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов заявява, че избирателите на неговата партия ще имат решаващо значение за втория тур.
Безспорно гласовете на избирателите, подкрепили отпадналите кандидати, ще бъдат важни.
Предпочитанията на симпатизантите на „Възраждане“ също могат да окажат влияние върху крайния резултат.
Но в политиката решаващото влияние не се изчислява толкова просто, като механично се прибавят процентите на една партия към резултата на даден кандидат.
Например електорат от 12% теоретично би могъл да осигури сериозно предимство, ако всички негови представители подкрепят един кандидат.
В действителността обаче избирателите не гласуват автоматично според указанията на своите партийни лидери.
Едни могат да останат у дома.
Други могат да подкрепят противоположния кандидат.
Трети могат да гласуват с недействителна бюлетина.
Същото се отнася и за турските и мюсюлманските избиратели.
Те също не представляват общност, която може да бъде управлявана от един политически център.
Но при толкова близки резултати избирателната активност в районите с турско и мюсюлманско население, както и предпочитанията на българските граждани в Турция, могат да имат съществено значение.
Основният въпрос е следният:
Нито един политически лидер няма право да смята гласовете на която и да било общност за предварително осигурен политически капитал.
Защото гласът принадлежи на гражданина.
Решението принадлежи на гражданина.
А държавата принадлежи на всички нейни граждани.
Защо големите български партии не протегнат ръка директно към турските граждани?
Това е една от основните критики, които отправяме от години към големите политически партии в България.
Защо посещават селата с турско население предимно по време на предизборни кампании?
Защо проблемите на хората в Кърджали, Шумен, Разград, Силистра, Търговище и Добруджа не се разглеждат като общонационални проблеми?
Защо въпросът за изучаването на турски език постоянно се свежда до спорове за малцинствата?
Защо регионалното развитие, инфраструктурата, здравеопазването и младежката безработица не се разглеждат през принципа на равноправното гражданство?
Политическите партии, които мислят за бъдещето на България, трябва най-после да приемат една истина:
Турците и мюсюлманите не са извън България.
Те са част от нейната история, общество и държавност.
Те са граждани, преживели всички големи исторически промени в страната.
Доверието на тези хора към държавата е придобивка не само за турците, а за цяла България.
Политиците трябва да изграждат мостове, а не стени между общностите.
Защото една държава не може да бъде силна, ако постоянно оставя част от своите граждани извън политическия и обществения живот.
Истинската опасност не е само в избирателните урни — тя нараства около България
Днес би било огромна грешка опасностите пред България да се разглеждат единствено през изборните резултати.
Геополитическите баланси в света се променят с огромна скорост.
Войната между Русия и Украйна пряко засяга сигурността в Черноморския регион.
Енергийните маршрути, търговските коридори, военната сигурност и регионалната стабилност вече не могат да бъдат разглеждани отделно.
България е черноморска държава, член на НАТО и Европейския съюз.
Следователно всяка сериозна криза в региона се отразява върху нейната сигурност и стратегически интереси.
Ако погледнем на запад, ще видим Европа, която също се бори със собствените си проблеми.
Икономическите затруднения, високите енергийни разходи, миграционните спорове, нарастващите разходи за отбрана и политическата поляризация са част от дневния ред на много европейски държави.
Европейските правителства неизбежно ще поставят на преден план сигурността на своите граждани, икономическата стабилност и вътрешнополитическия ред.
Членството на България в Европейския съюз и НАТО предоставя важни гаранции.
Но нито един международен съюз не отменя отговорността на една държава да укрепва собствените си институции.
Едно е да получаваш подкрепа отвън. Съвсем друго е да притежаваш политическата зрялост да управляваш собствената си държава.
Днес България се нуждае и от двете.
Как ще върви напред държава, в която президентът и министър-председателят постоянно воюват помежду си?
Това е един от най-важните стратегически въпроси, върху които трябва да се разсъждава преди втория тур.
България е парламентарна република.
Правомощията на президента са определени от Конституцията, а ежедневното управление на държавата не е изцяло в неговите ръце.
Въпреки това президентската институция има важно значение за държавната стабилност, международното представителство, конституционните процеси и действията по време на кризи.
Не е необходимо президентът и правителството да бъдат единодушни по всички въпроси.
Демокрацията предполага съществуването на различни мнения.
Но по основните въпроси на националната сигурност, външнополитическите приоритети и защитата на конституционния ред трябва да съществува минимална култура на институционално сътрудничество.
Ако капитанът и екипажът на един кораб постоянно се борят помежду си, корабът няма да може да продължи напред.
Същото важи и за държавното управление.
Ако президентството, правителството, парламентът и политическите партии непрекъснато се опитват да се обезсилват взаимно, цената ще бъде платена от обикновените граждани.
България се нуждае не от лични разправии, а от институционална съгласуваност.
Сътрудничеството между държавните институции не означава безусловно подчинение на политическите лидери един на друг. То означава държавният интерес да бъде поставен над личния и партийния интерес.
Пеевски и Борисов: Българската политика не трябва да бъде заложник на лични борби
Имена като Делян Пеевски и Бойко Борисов от години заемат централно място в политическите дебати в България.
Техните политически отношения, влияние, коалиционни решения и ролята им в държавния живот са обект на постоянни обществени дискусии.
Но бъдещето на България не може да бъде сведено единствено до личното противопоставяне между двама или трима политически лидери.
Сигурността на държавата не трябва да зависи от отделни личности.
Правовата държава трябва да бъде силна.
Съдебната система трябва да бъде независима.
Публичните средства трябва да се управляват прозрачно.
Смяната на политическите лидери не бива да разклаща държавния ред.
Когато гражданите непрекъснато наблюдават борбите за власт между едни и същи политически фигури, но не виждат решения на собствените си ежедневни проблеми, те постепенно губят доверие в политиката.
Именно това е една от най-големите опасности пред България:
Още преди да бъде застрашено съществуването на държавата, може да бъде подкопано доверието на нейните граждани в самата държава.
А възстановяването на изгубеното обществено доверие е много по-трудно от спечелването на избори.
Докога гласовете на турците ще бъдат търсени само за печелене на избори?
Време е този политически подход да се промени.
Очакванията на българските турци и мюсюлмани са ясни и напълно легитимни.
Съхраняването на майчиния език и културната идентичност, развитието на обучението по турски език, равноправното представителство в държавните институции въз основа на професионални качества, регионалното развитие, заетостта на младите хора, опазването на религиозното и културното наследство и борбата срещу дискриминацията са основни отговорности на демократичната държава.
Това не са подаръци от която и да било политическа партия.
Това са граждански права.
Затова всички политически сили, които претендират за президентската институция, трябва да поемат конкретни отговорности към различните обществени групи.
Не може повече да продължава моделът, при който обещанията, дадени преди изборите, се забравят веднага след тях.
Политиците не трябва само да искат гласове.
Те трябва да обясняват какво възнамеряват да направят и по какъв начин ще го постигнат.
Проблемите на турските и мюсюлманските граждани в България не са проблем само на ДПС.
Те са проблем на цялата държава.
На всички политически партии.
И преди всичко — на българската демокрация.
Какво очаква България след 1 ноември?
Който и кандидат да спечели втория тур, пред него няма да стои лесен период.
Вътрешнополитическата раздробеност, общественото недоверие, икономическите очаквания и външните рискове за сигурността ще бъдат сред основните предизвикателства пред новия президент.
Затова президентските избори не трябва да се възприемат единствено като избор на човек, който ще застане начело на държавата.
След изборите трябва да започне възстановяване на доверието между различните части на обществото.
Президентът трябва да докаже, че е президент на всички граждани.
Трябва да може да работи с правителството в рамките на Конституцията.
Разногласията между политическите партии не бива да парализират функционирането на държавните институции.
И най-важното — бъдещето на България трябва да се изгражда не върху етническо или политическо противопоставяне, а върху принципа на общото гражданство.
Днес България няма нужда да създава нови врагове.
Тя има нужда да решава съществуващите проблеми.
Историческа възможност: Жена начело на България
Евентуалната победа на Илияна Йотова би имала и особено символично значение за политическата история на България.
Нейният политически опит и ролята ѝ в президентската институция са сред факторите, които избирателите могат да оценят.
Но самият факт, че един кандидат е жена, не е автоматична гаранция за успешно управление.
Както мъжкият пол не прави един политик добър лидер, така и женският пол сам по себе си не е достатъчен.
Решаващи са отношението към държавните институции, способността за управление на кризи, умението за обществено помирение и равноправното отношение към всички граждани.
Именно това ще определя бъдещето на България.
Успехът на един президент се измерва не само с броя на получените гласове в изборната нощ, а с доверието, което успява да изгради в обществото по време на своя мандат.
България няма нужда от повторно откриване на Америка
За да разберем проблемите на България, няма нужда отново да откриваме Америка.
Проблемите са пред очите ни.
Решенията също до голяма степен са известни.
Вече 36 години продължават споровете за политическото представителство.
Регионалните неравенства остават.
Младите хора напускат страната.
Доверието на гражданите към политиката отслабва.
Борбите между партиите нерядко изместват най-важните държавни въпроси.
И всичко това се случва в период, когато Европа и Черноморският регион са изправени пред сериозни предизвикателства за сигурността.
България вече няма време за губене.
Политическият модел, който противопоставя турците на българите и българите на турците, няма какво добро да донесе на тази страна.
Политика, която противопоставя християни на мюсюлмани, мнозинство на малцинство и един регион на друг, не укрепва България.
Напротив — тя нанася вреда на общото бъдеще на обществото.
Затова изборите на 1 ноември не трябва да се разглеждат само като състезание между двама кандидати.
Те са и важен политически изпит за това какъв модел на държавност ще бъде укрепен в България.
Възможността гласовете на турските и мюсюлманските граждани да повлияят върху резултата трябва отново да напомни, че тези хора не са просто част от изборната аритметика.
Те са равноправни и неотменими граждани на България.
Политическите партии трябва да разберат тази истина.
Кандидатите за президент трябва да я разберат.
Правителствата трябва да я разберат.
Защото силна България може да бъде само България, която обединява всички свои граждани.
Това, което действително крепи една държава, не са единствено нейните граници, армия или международни съюзи. Държавата се крепи преди всичко върху вярата на гражданите ѝ в общото им бъдеще.
Днес именно това е най-голямата ценност, която трябва да бъде защитена.
На 1 ноември от избирателните урни ще излезе името на един президент.
Но на сутринта на 2 ноември България ще има нужда от нещо много по-голямо от победата на един политически лагер:
Общество, което може да живее заедно. Държавни институции, които могат да работят заедно. И граждани, които вярват в собственото си бъдеще.
Защото държавите не отслабват само от външни заплахи.
Понякога недоверието, което расте вътре в обществото, може да бъде по-разрушително от опасностите отвън.
Бъдещето на България е общо бъдеще на турци, българи и всички останали граждани на страната. А отговорността за неговото опазване принадлежи не на една партия, а на всички нас.